Научна конференция,

посветена на стогодишнината от рождението на Иван Хаджийски

 

 

Петър-Емил Митев

 

 

БЪЛГАРСКИТЕ ДОБРОДЕТЕЛИ – ЕДИН ВЕК СЛЕД ИВАН ХАДЖИЙСКИ

 

 

            Първоначалното ми намерение беше да представя изключително резултатите от проучването, което направихме през това лято по маршрута Троян – Терзийско – Шипково – Рибарица – Тетевен. Искам още веднъж най-сърдечно да благодаря за оказаното ни съдействие от страна на общинските ръководства и на хората, с които се срещнахме, за тяхната отзивчивост. Темата на сесията обаче е формулирана значително по-широко – „Светът на българина – сто години след Хаджийски”. Това ме задължава да използвам и данни от представителни за цялата страна проучвания.

Ще започна с общата картина на ценностните нагласи.

 

Еталонната личност

 

            Традиционният български морал, описан блестящо от Иван Хаджийски, се измерва с три основни добродетели: трудолюбие, пестеливост, скромност. Разбира се, честността е цялостна нравствена характеристика на личността. Но тя не е нещо отделно, а се съдържа в и гарантира от трите основни добродетели. Човек, който е трудолюбив, пестелив и скромен, не може да не е честен. Трудолюбие е отношението към честния труд. Пестеливостта – към честно спечелените пари. А скромността е поведението на честния човек в семейството и обществото.

През 1988 трите кита на патриархалния морал все още бяха категорично застъпени в разбиранията на прародителското поколение: 97% посочваха трудолюбието, 79% – скромността, и 71% – пестеливостта, като качества на еталонната личност. [1] Сам по себе си този факт е изключително показателен и говори за консервирането на патернализма. За средната възраст и за младите хора трудолюбието и скромността продължаваха да заемат първите две места, но пестеливостта губеше от своята стойност. При младите личеше, че максимата „Труди се и спестявай” се измества от нов принцип: „Труди се и се радвай на живота”.

През 2007 картината е коренно променена. От трите класически добродетели само трудолюбието запазва значението си и за трите поколения, макар и по различен начин. Ценностният контекст за младежкото и родителското поколения вече е друг: трудолюбие, пробивност, интелигентност. Скромността остава приоритетна само за прародителите, а пестеливостта – дори при тях отива на заден план. Различията между поколенията преминават в генерационна пропаст. Самият факт може да се смята за нов феномен, доколкото ценностните нагласи се предават от поколение на поколение. Откроява своеобразен ефект, предизвикан от натрупването на два типа промени – глобализацията и смяната на системата (Таблица 1).

Днешните млади хора се различават не само от своите родители и прародители, но и от младите хора преди двадесет години (Таблица 2).

 

Таблица 1. Кои от следните човешки качества цените?

 

В %

	1988			2007
Качества	15-30	40-55	56+	15-30	40-55	56+
Трудолюбие	66	78	97	67	81	86
Скромност	46	61	79	26	35	48
Пестеливост	17	35	71	18	27	34
Пробивност	16	8	8	51	45	38
Действеност, целеустременост	22	15	14	37	39	26
Интелектуалност, интелигентност	40	26	14	44	40	37
Самопожертвователност [2]	32	39	39	1	3	4
Физическа сила	17	10	14	10	8	5
Физическа красота	26	14	9	29	17	11
Гражданска смелост	18	23	20	9	11	12
Умение да се радваш на живота	33	22	19	32	23	25
Творческо дръзновение	11	9	5	8	9	8
Чувство за новото	19	15	14	14	12	10
Организираност	20	22	20	41	37	39
Чар за представителите на другия пол	14	4	2	11	4	2
Инициативност	24	17	17	30	29	29

 

Източник: НИИМ, 1988; Институт за социални ценности и структури „Иван Хаджийски”, 2007.

 

 

Таблица 2. Сравнително отношение към ценените човешки качества

(15 – 30 години)

 

В %

Качества	1988	Качества	2007
Трудолюбие	66	Трудолюбие	67
Скромност	46	Пробивност	51
Интелектуалност, интелигентност	40	Интелектуалност, интелигентност	44
Умение да се радваш на живота	33	Организираност	41
Сърдечност, самопожертвователност	32	Действеност, целеустременост	37
Физическа красота	26	Умение да се радваш на живота	32
Инициативност	24	Инициативност	30
Действеност, целеустременост	22	Физическа красота	29
Организираност	20	Скромност	26

 

Източник: НИИМ, 1988; Институт за социални ценности и структури „Иван Хаджийски”, 2007.

 

 

            След като имаме обща представа за йерархията на ценените човешки качества, нека да видим как се конкретизира отношението към традиционните добродетели.

 

Отношението към труда

 

Трудолюбието е фундамент на традиционния морал. “Залудо работи, залудо не седи”. „Този закон, подчертава Хаджийски, е закон на живота, закон за всички среди, за всички селища”. Сега този категоричен императив е трудно да се открие. До наши дни е достигнала интересна модификация: “За лев работи, без лев не седи”. Чухме я и в Троянско, и в Тетевенско. Разбира се, не е същото. В първия случай трудолюбието е утвърдено по абсолютен начин, независимо от ефекта. Може да работиш и без лев. Сега се предполага, макар и минимален, ефект, който пренася нещата в друга плоскост: не толкова трудът противостои на безделието, колкото паричието на безпаричието.

В условията на социализма (един от респондентите дори уточни: от края на 50-те години) се променя отношението към труда. Промяната е нееднозначна, амбивалентна. От една страна, трудът е глорифициран като висша ценност. От друга страна, уравниловката и отчуждението от собствеността намаляват стимулите за труд. Появява се и нов мощен фактор: свободното време. Жестокият закон на еснафското съществуване, както го определя Хаджийски, „Работа и работа, и само работа, и нищо друго освен работа”, престава да действа. В края на 70-те години хора на активна възраст си спомнят: „Преди и частното заварихме – всеки бега, гони работата. Сега работиме на осем часа... Свободно време има” (жена, 52, работничка). „Как да ти кажа. Некога немаше курорти, немаше условия, сички се бехме заблудили по работата, у нивите” (мъж, 55, земеделец). Характерен нюанс: всеотдайният труд от миналото вече изглежда като „заблуда по работата”. Още нещо: системата регламентира задължителност на труда, а това означава и допускане на търпимост към отклоненията в хода на трудовата дейност. Резултатът е безпрецедентна дотогава практика: превръщане на част от работното време в свободно време. Бягство от труда на самото работно място. В началото на 80-те години се стига до абсурд: Народната милиция е призована да се намеси, да проверява хората в заведения и магазини и да ги връща по работните места. Това е в столицата, а в „дълбоката провинция” популярност добива съветът на баба към внучето: “Гледай да учиш, за да не работиш”. Елитните гимназии дават своя принос чрез ученическия фолклор: „Ако видим някой да почива, помогни му”; „Родени сме уморени, живеем, за да си починем”.

Отношението към труда губи смисъла си на абсолютна ценност. Релативизира се, става зависимо от характера на самия труд и от неговата ефективност. Особено демотивиращи са непрофесионалните, политически критерии при личната реализация. Пречупва се онази линия, което Иван Хаджийски е видял много ясно и би могла да бъде основата на вариант на протестантска етика.

Какво наблюдаваме в резултат на промените?

От една страна, трудолюбието възстановява правата си. Натъкнахме се на удивителни факти на трудолюбие. Отиваме в с. Шипково в нов частен хотел. В двора се довършва басейн. Работи един отруден човек, целия омазан. С изненада научаваме, че това е самият собственик. Не беше единственият случай, при който собственикът работи повече от своите работници. Това променя начина на живот. Собственичка на едно от големите фирми в Троян споделя: „Мои приятели и познати със сериозен бизнес печелят много пари, но нямат време да ги харчат. В този по-напрегнат живот нямаме време за обикновени неща”.

От друга страна, е разпространено убеждението, че от работа можеш да станеш гърбав, а не да забогатееш. Успехът – особено при по-младите, се свързва с „далавера”. Но такива са и обобщения на възрастни. „Замогването става с айдутлук най-много”, казва бай Стоян (56), с. Терзийско.

Отношението към труда се променя противоречиво. Възстановяват се забравени форми на трудолюбие. В същото време трудолюбието се оказва за втори път обременено: при социализма – от непрофесионалните критерии, при прехода – от „далаверата”.

 

Пестеливост

 

В патриархална селска и еснафска България трудолюбието върви ръка за ръка с пестеливостта. „Труди се спестявай”. Спестовността играе двойна функция. От една страна, тя е гаранция срещу социалната несигурност („Бели пари за черни дни”). От друга страна, тя е средство за социално издигане – за придобиването на ново парче земя, за разширяването на дюкяна. Тя е средство за повишаването на социалния престиж, за подпомагането на младите.

В хода на социалистическото развитие някои от тези функции на пестеливостта изчезват, други са силно редуцирани. И все пак пестеливостта се запазва, дори нещо повече – тя се регламентира. Първо, ако имаш пари, не можеш да ги инвестираш в някаква дейност. Второ, не можеш и да купуваш достатъчно. Потреблението също е ограничено. И – парите се насочват към Държавна спестовна каса. В началото на промените те са над 20 милиарда. Принудителното спестяване е характерна особеност на социалистическата икономика и начин на живот.

След началото на промените парите оживяват. Можеш да инвестираш. От друга страна, можеш да живееш на кредит. Това в известен смисъл е трансформация на спестяването: спестяваш от бъдещите си доходи, а не от миналите, но като принцип е нещо ново и много различно от старата формула “Бели пари за черни дни”. Кредитът променя отношенията между поколенията: разширява възможностите на младите, придава им дързост.

В хода на проучването изслушахме вълнуващи разкази за изклани животни, изсечени гори, пустеещи земи, напуснати предприятия, дори потънал в паяжина курортен център. Можем да кажем, че се натъкваме на парадокс: как стана така, че пестеливият българин допусна толкова драстична разруха. Заслужава да си спомним заключенията на Иван Хаджийски за ирационализма на дребния собственик. Пестеливостта може да се разбира ограничено в индивидуалния смисъл на думата – пестя моите си пари. А общината, държавата? Нали държавната и общинската собственост е и моя? Ако има нещо останало от психологията на класическия еснаф, това е невъзможността да види своето в държавното. Разбирането, че своето ще се реализира от или за сметка на държавното. Дребнособственическият индивидуализъм, психологическо наследство от епохата на Хаджийски, се прояви с огромна сила в хода на прехода, преминал под знака на формулата „Всеки се спасява поединично”.

 

Скромност

 

Осъществяването на принципа „Труди се и спестявай!” е свързано със самоограничение, чийто морален еквивалент е скромността. Чиракуването на бъдещия занаятчия не е само професионално, но и морално обучение. „Яденето на чужд хляб” подчертава Хаджийски, бе школа на послушанието, на „изпичането”. Жестоките ограничения, налагани от чорбаджията, учат чирака на самоограничение.

В предмодерното общество скромността е регламентирана и от религията. Трябва да се смириш, да си скромен пред Бог. Твоите възможности са ограничени, трябва да спазваш божите заповеди. Скромността е принцип на живота. Скромен е синът спрямо бащата, жената спрямо мъжа си, мирянина спрямо свещеника, всички – по отношение на общността. Да бъдеш „като хората” е правило, чието нарушаване се наказва тежко.

През епохата на реалния социализъм изискването за скромност се запазва и по определен начин се институционализира. Има ясна регламентация, която ограничава личната самостоятелност и независимост. В ролята на бащата влиза Партията. Скромността е лоялност. Нескромността е отклонение, дисидентство. Не става дума само за политическото поведение. Нескромни са късите поли или дългите коси. Нескромни са авангардните художници.

Съвсем нов период започва с прехода. Отхвърлени са ограниченията – и в традиционния, и още повече в идеологическия смисъл на думата. Скромността е преоценена. Чухме: “скромността е отживелица”, “скромността пречи”, „скромността краси глупака”. Сега трябва да бъдеш пробивен, а пробивният човек не може да бъде скромен. “Животът ни прави такива”, каза една от респондентките. Пробивността идва на мястото на скромността. Появяват се и различни девиантни форми, при които нескромността става нахалство, безочие. Скромността пряко засяга отношенията между поколенията. Когато питахме Иван Попов, възрастен учител, автор на книга за Шипково, как би характеризирал най-важното от промените, той каза: “Почитта я няма”. Въпросът е по-дълбок. Самата пазарна икономика не предполага скромност, за разлика от административния социализъм, който изисква да си скромен по отношение на властта, казано най-общо. Ще се наложи онзи на пазара, който успешно се самоизтъква чрез реклама или с други средства.

Огромен факт е, че представите за живота, възпитателните норми, с които са свикнали възрастните поколения, някак губят валидност. Условията бързо се променят. Възможността да получиш пълноценен съвет рязко намалява, почти изчезва. Това внася нов момент в отношението на младите към възрастните. Младите в много по-голяма степен разчитат на себе си. Следват своето собствено мнение и заключения. Оказват се по-приспособени. Стигаме до друг парадокс. В довоенна България са смятали, че за младите “всичко, което хвърчи, се яде”, т.е. младите са идеалисти, а възрастните – реалисти. Преходът преобръща това отношение – възрастните се оказват по-големи идеалисти, обременени с носталгия по близкото или по-далечното минало. Младите се оказват по-големи реалисти, по-бързо се адаптират към пазарната икономика и то не само у нас, но и в чужбина, влизат в крак с революцията в информатиката и комуникациите.

 

Гражданското общество

 

Стигаме може би до най-важното. За да поставим нещата на тяхното място, трябва да ги видим с онези антропологически и социологически определения, с които ги е видял самият Хаджийски.

След 9 септември 1944 г. в България протече революционен процес. По замисъл, поне според официалната теория, – пролетарска революция. През 1946 г. в България 80% от населението е селско. Повече от две трети от хората са дребни собственици. Дребният собственик е основният фактор в изграждането на социализма. Дребният собственик стана и основен фактор в разграждането на социализма. Бившият дребен собственик се върна към своята собственост, към своите най-често два до пет декара земя в реални граници. С това беше възстановен и основният икономически проблем на довоенна България: раздробено и все по-раздробяващо се земеделско стопанство. За степента на осъзнаване на този проблем говори достатъчно Законът за комасация на земята, промулгиран от цар Борис Трети през 1943 г., но останал практически нереализиран поради войната. Нито една източноевропейска страна, включително бившата ГДР, не направи крачка назад към неефективно дребно стопанство. Бяха потърсени други пътища, за да се възстановят правата на собствениците. От гледна точка на науката българският казус е изключително интересен. В продължение на 45 години доминираше идеология, която насажда колективистични ценности, но се оказа, че дълбоко в себе си дребният собственик е запазил своето отношение към собствеността и я видя по същия начин, по който е съществувала преди войната.

Гражданското общество, което искаме да бъде изградено и пълноценно да функционира в страната, е обременено не само от наследството на тоталитаризма или от политически амбиции на новоизпечени демагози, а и от своята родова предистория. Ако искаме да бъде свестен онзи, който ще ни управлява, а не просто да бъде “наш човек”, ние трябва последователно да се придържаме към критериите на гражданското общество. Гражданското общество идва на мястото на клановете в Древна Гърция. Полисът се изгражда на мястото на филите. Най-важното нещо са правилата, а не родовата или псевдородовата връзка. Само в такъв случай гражданското общество може да действа пълноценно. Правилата са антиподът на „нашизма”. Изключително удовлетворение носи фактът, че хората и в селата, не само в градовете, подчертават: “Ето, влизаме в Европейския съюз и най-важното е той да ни даде правила”. Хората искат правила. Само на това може да се изгражда напредъкът.

Героят на нашето време е носителят на конструктивна икономическа инициатива. Липсваше през 90-те години. Тогава често се говореше за „див капитализъм”. Забравяше се, че по времето на Дикенс и Балзак капиталистите са били, нека да приемем, безжалостни експлоататори, но те са били организатори на производство. По време на прехода се появиха капиталисти на базата на разрушаването, а не на съзиданието. Сега видяхме хора, които със своя труд и талант, дързост и оптимизъм, със своите усилия са дали образци на успех, на личен просперитет. Това вдъхва много надежди. Голяма част от нуворишите през 90-те са разпилели не само общественото богатство, но и получените лесно, по нечестен път, пари. За да бъдеш фактор в бъдещото общество, не е достатъчно само да получиш временен аванс, трябва да можеш и да го използваш. Започват да действат други фактори. Има нови образци, има нови еталони на инициатива.

Възражда се духът на предприемчивост, характерен за балканджиите. Не навсякъде и в различна степен. Типичен е за Троян и с. Рибарица. Сам по себе си фактът, че в едни и същи макроусловия на страната има толкова различен социално-психологически климат в близки и сходни и селища, като Троян и Тетевен или Шипково и Рибарица, е достоен за самостоятелно проучване и актуализира подхода на Иван Хаджийски. Преди да бъдат оцветени с един или друг политически цвят, хората са мъже и жени, млади и възрастни, умни и не толкова, почтени и непочтени, активни и плуващи по течението на живота. Общественият напредък – на селищата и на страната, ще се измерва с разширяването на възможностите, които имат квалифицираните, образованите, инициативните.