<<< "живот в дати"

Тържествено събрание за стогодишния юбилей на Иван Хаджийски

София, БАН, 17 октомври 2007

Петър-Емил Митев

ИВАН ХАДЖИЙСКИ: ИСТОРИЯ И АКТУАЛНОСТ

Уважаеми г-н Председател,

Уважаеми Мария и Нина Хаджийски, близки и роднини на Иван Хаджийски,

Госпожи и господа,

Първият разцвет на европейската наука – в Древна Гърция, създава и понятието акме – за най-плодотворната възраст в живота на учения, когато той има вече достатъчно богат научен опит и още не е намалял неговият физически потенциал; настъпва към 40-ата година. Иван Хаджийски не можа да дочака своето акме и това е още една мяра, с която се измерва неговият изключителен талант.

Преди броени дни се навършиха 63 години от трагична смърт на Хаджийски. Това са две трети от стоте години, които отбелязваме. И то какви години, ако се измерят с динамиката на обществените събития. Едва ли би имала особено значение, ако ставаше дума за математиката или природознанието. Сумата от ъглите на триъгълника не се е променила от времето на Питагор. А сумата от българските добродетели? Кой би казал, че е същата както преди сто години?

Битът и душевността на българския народ попаднаха тъкмо през последния век във водовъртежа на изключителни по своята интензивност и драматични обрати събития. През 1907 г. България е все още васал на Османската империя. Когато Хаджийски е на една година, ще обяви своята независимост, когато е на пет, ще постави империята на колене. Заедно със своите балкански съюзници, които след още една година ще обяви за разбойници. Бляскавите военни победи ще покрият с кости пътя към две национални катастрофи. Онзи висок подем на духа, който окриля нацията, който й придава сили и увереност, безценното качество, което изследователите наричат “пасионарност”, ще изчезне, ще се замени с покруса, разочарование, униние. Ще се появи понятието “българска работа”. Борбата за националния идеал ще отстъпи място на гражданския разкол. И както е типично при комплексите за малоценност, ще се появят хипертрофираните, гротескни изяви на “балканобългарски титанизъм”. Всичко това си струва да се припомни, защото не става дума за външни декори, в които е протекло битието на големия социолог. Става дума за онази обществена атмосфера, без която не бихме могли да разберем и да оценим стойността на алтернативата, която е потърсил: оптимистична теория за нашия народ, чужда и на предубедения песимизъм, и на илюзорния оптимизъм, теория, която според неговото определение може да бъде само научна, а това означава преди всичко рационална.

Има обаче и една друга, по-дълбока, причина, която насочва към обществения контекст. С два различни критерия може да се измери значението на едно творческо дело.

Първият е исторически. С него измерваме делото на първопроходците, на пионерите, на онези, които разкриват нови хоризонти пред общественото съзнание и самосъзнание. Това историческо значение е до голяма степен независимо от точността на аргументите, от научната издържаност на съдържанието. Вземете Паисий. Нито един днешен историк няма да цитира “История славяноболгарская” като източник на достоверна информация. С това подвига на хилендарския монах не губи нищо от мащабите си. Чрез Паисий ние проглеждаме. Ние виждаме себе си не като „неразумни юроди”, а като народ, който има царе и пълководци, държава, минало, идентичност, от която не трябва да се „срамим”.

На историческия кантар делото на Иван Хаджийски тежи все повече. Оценено е и приживе, макар и само от най-проницателните. Акад. Михалчев нарича Хаджийски през 1940 година „най-талантлив, да не кажа единствен досега български социолог”. Днес на корекция подлежи само второто определение. Хаджийски отдавна не е единствен. Социолозите не са малко. Имат институции, асоциации, частни агенции, списания, участват в международни проекти, в световни и европейски форуми. Стотици анкетьори осигуряват представителни проучвания; в мрежите им попадат десетки хиляди респонденти. Съществува социологически пазар. Социолозите коментират обществените събития и сами са коментирани от обществото. Постоянно подхранват медиите с информация и постоянно са обект на медийна агресивност. Каквито и оценки да се дават, трябва да се признае: социологията стана фактор в нашия обществен живот. Всичко това, значението, което придобива социологическото познание, не само не намалява, а подчертава стойността на пионерното дело на Иван Хаджийски – човекът, който се движи по прашните пътища на една селска страна, воден единствено от ентусиазма на учения и от съзнанието на гражданина. Командирован от самия себе си. Без да разчита на екип или на друга техника освен на една пишеща машина. И става автор на продукт, с който може да се гордее съвременен научен институт.

Чрез Иван Хаджийски ние също проглеждаме. Когато той се появява, вече знаем, че не сме „неразумни юроди”, че сме имали царе и пълководци, държава. Но историята не е само история на държавните мъже и институции. Тя е история на нашите прадеди, на обикновените хора, на техния начин на живот и мислене. Чрез Хаджийски ние виждаме откъде сме тръгнали, каква душевност е скрита в нашите традиции, в каква битова среда са се формирали българските добродетели. Чрез Хаджийски ние осъзнаваме своя потенциал и възможности. Иван Хаджийски прави основополагаща крачка към социологическото самосъзнание на българите.

Историческият критерий, колкото и да е важен, е относителен. С него се измерва едно творческо постижение с мащабите на епохата.

А как стои въпросът с Иван Хаджийски? Дали само формата, дали само пътят, по който е тръгнал, запазва своето значение или и съдържанието предлага евристични опорни точки на съвременния изследовател? Това е друг критерий. Критерият на актуалната наука, чиято мяра е валидността на едно научно постижение в контекста на съвременното знание.

Пред прага на отговора логично възниква съмнението: не искаме ли прекалено, не сме ли се отдалечили твърде много от времето на Хаджийски и от неговите методологически инструменти, за да търсим в заключенията му опорни точки или за да ползваме неговия фундаментален труд като настолна книга?

Две обстоятелства могат да усилят това съмнение. Едното е биографично. Третият том на неговия труд, посветен на следосвобожденска България, остава непубликуван; само благодарение на Мария Хаджийска част от текста стигна до нас. А именно следосвобожденската история е мост към нашата съвременност, в нея можем да търсим аналог на процесите, които протичат у нас през последните две десетилетия. Трудът на Иван Хаджийски остава торс. Липсва част от него. Историята с публикуването е толкова абсурдно трагична, колкото съдбата на самия автор. Колкото самият труд достига до мярата на европейската и световната наука, толкова публикацията се оказва „българска работа”, сякаш някой постмортем се е присмял на социолога за неговия оптимизъм.

Другото обстоятелство също е биографично, но се отнася до биографията на страната, до нейната история. Интензивността на събитията и драматичните обрати продължават и след смъртта на социолога. Сменя се историческият дизайн. Сменят се общественополитически системи. Променя се радикално начинът на живот. Селяните стават граждани. Едноличните собственици стават кооператори. Аполитичните са въвлечени в единна общественополитическа организация. След като в продължение на десетилетия държавата криминализира членството в политически партии, партийната ангажираност става част от кариерата дори в далечни от политиката области. Следва нов радикален поврат. Строителите на социализма разграждат неговите основи. Гражданите получават имоти на село. „Вечна дружба” се сменя с „USA”. Страната от ключов фактор в балканизацията става регионален, но също ключов фактор в евроинтеграцията.

Наистина какво остава в сила от Хаджийски? Ще формулирам въпроса още по-категорично с риск да прозвучи като провокация. Има ли, така да се каже, пунктирно продължение на изследователската линия на Хаджийски, което да я прави плодотворна в наши дни? Или обратното: с течение на времето проличава, че е изчерпана. Историческото значение запазва стойността си, но именно като историческо.

Отговорът на този въпрос излиза вън от жанра на тържествено събрание. Но само по този начин ще излезем от неизбежния за всеки юбилей поток от думи и ще стигнем до най-важното – онова, което вгражда едно творческо наследство в днешните научни и обществени стремежи, което го прави част от нашата дейност.

През тази година се появи едно забележително научно изследване: „Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало”, в три тома, общо повече от 2000 страници. Авторът – Румен Аврамов, под комуналност разбира „антитеза на либералното начало”, резюмиращо обозначение на многопосочни сили, които работят срещу конкурентния пазар, подкопават „автентичния” капитализъм. „В най-широк смисъл, казва авторът, комуналното свързвам с държавното, груповото, колективното, кооперативното, партийното, клановото, престъпното, т.е. с икономическите последици от действието на образувания, следващи специфични закони (интереси) на отделни социални групи и – по този начин – размиващи пазарната рационалност” (Р. Аврамов. Комуналният капитализъм. Том І, с. 20). В условията на комуналния капитализъм се ражда понятието „шуробаджанащина”, дори ще го срещнете в литературата от 30-те години като „зетьо-шуро-баджанащина”. Понятието е непреводимо на европейски езици. Явлението не се побира в протестантската етика, за която знаем след Вебер колко тясно е свързана с духа на капитализма. Илюстрира значението на „малката и ограничена общност”, духа на „затвореност, периферийност и провинциалност”, които съпровождат капиталистическото развитие на страната.

Вторият етап на модернизацията протича в следвоенните 45 години. Рязкото отрицание на капитализма – и идеологически, и практически – често скрива от погледа на наблюдателя една първостепенна особеност на новия строй: консервират се директно или най-често в преобразуван вид предмодерни нагласи и стереотипи. Позицията на личността в мрежата от лични връзки и зависимости определя нейния социален капитал. Но не само на личността. И на селището, дори на региона. Едва ли това трябва да се обяснява много подробно в Троян. Шуробаджанащината официално е обявена за „малка правда”, но това не пречи да я срещнем и на най-високите етажи на властта. Държавният глава се възприема като „Тато”. По такъв начин цялата история на партията, управлявала най-дълго, се резюмира „от Дядо до Тато”. Новото общество означават с различни имена: „реален социализъм”, „тоталитаризъм”, „държавен социализъм”... Може би най-точно би било определението „патерналистичен социализъм”.

Стигаме до третия етап: прехода. Тук съм улеснен от теоретичните обобщения на един изтъкнат американски изследовател – Иван Селени. Според него има два типа посткомунистически преход: единият е неолибералният в Централна Европа, другият е неопатерналистичният в Югоизточна Европа и Русия. Ще спестя допълнителната аргументация. Ще припомня само, че политическият език се обогати с понятия като „приятелски кръг” и „братовчеди”.

Цикълът се затваря. Комунален капитализъм, патерналистичен социализъм, неопатерналистичен преход. Преди 1944 – комунален вместо либерален капитализъм, след 1989 – неопатерналистичен вместо неолиберален преход.

Предметът е неотделим от своята история, доказваше Хегел, един велик философ.

Сега вече можем да се върнем към Иван Хаджийски и да преформулираме въпроса. Ние тръгнахме от това възможно ли е неговото наследство да запази актуалност. И стигаме до обратния въпрос: възможно ли е да загуби актуалност.

Неочаквано директен отговор получихме в хода на нашето изследване „Маршрутите на Иван Хаджийски”:

„В един момент се усещаш някъде си и нямаш обяснение къде си, какъв си. Отваряш Иван Хаджийски и моментално се намирам. Мога да намеря себе си в Иван Хаджийски. Много от нещата, които се случват днес с обикновения човек чрез описаното от Хаджийски имат логическо обяснение.” И същият кореняк троянец преминава от спокойствието на обяснението към тревожността на въпроса: „За еснафа, за отделния човек има обяснение какво е днес, но не и за обществото ни, този срив на душевността...”

Завършвам, като отново ще се откажа от юбилейния тон.

Ние сме в дълг към Иван Хаджийски. Неговият фундаментален труд не е известен в чужбина. Не е преведен поне на английски език. В европейската общност, към която се присъединихме, имат малка представа за българската наука изобщо, а особено за българското обществознание, и недостатъчни, често изкривени представи за самите българи. Публикацията ще бъде важна крачка към новия имидж, от който се нуждае страната. Ще прибавя и регионалния аспект. Редица заключения на Иван Хаджийски имат изключителна валидност не само за българина, но и за балканския човек. За съжаление трудовете му и досега са непознати дори за балканските съседи.

И най-важното. Третият том все още не е намерен, четвъртият и петият – не са написани. А през тази година ние вече имаме материал за глава първа от шестия том – „Бит и душевност в европейска България”. Това е голямото предизвикателство към новите поколения български социолози, социалпсихолози, антрополози, етнолози.

Иван Хаджийски не дочака своето акме. Но нали в своята научна зрялост е навлязла българската социология, българската обществена наука.

Юбилеят е не само равносметка, той е и поглед към перспективата.

Благодаря за вниманието.

<<< "живот в дати"